В социалните мрежи и в обикновени разговори доста често срещаме гневни изказвания срещу партиите, тяхното съществуване и роля в обществения живот. Чуваме гневни призиви за премахването им като основен елемент на политическата система. Разпространява се мнението, че политическите партии са източник на корупция, клиентелизъм и задкулисни договорки. Затова решихме да зададем няколко въпроса и да видим какви отговори ще получим. Въпросите бяха:

1. Как виждате политическа система, в която не съществуват партии?
2. Как смятате, че в нея се вземат управленски решения и се правят и приемат закони?
3. Как се провежда борбата с корупцията и как се противодейства на лобизма и влиянието на това, което в България наричаме мафия?
4. Как си представяте държава без партии в български балкански вариант?

Питахме в групи и страници с над 160 хиляди членове и последователи. Спокойно може да се твърди, че това си е една доста представителна извадка на обществено активни и осъзнати личности. От всички тях получихме САМО четири отговора и те не бяха точно в темата, а някъде ОКОЛО нея. Целта беше да разберем само разочарованието от реалностите ли води до изграждане на такива нагласи. Съпроводени ли са тези нагласи и убеждения със съответните политически знания, разбиране и култура? Заключението от тази своеобразна анкета не беше особено обнадеждаващо. Затова решихме, че с една напълно неутрална и добронамерена статия трябва да бъдат дадени отговори на тези и други въпроси, които често си задаваме самите ние, нашите приятели, познати и последователи.
  
Възможно ли е управление без партии? Какви исторически примери имаме и какви са последствията от подобни експерименти? Каква е същността на партийните и безпартийните системи? Какви са техните предимства и недостатъци?

Политическите партии съществуват още от времето на античните демокрации, но тяхната съвременна форма се утвърждава през XIX век с развитието на парламентарните системи. Възходът на масовите партии е пряко свързан с индустриализацията, урбанизацията и разширяването на избирателното право. През XX и XXI век партиите се утвърждават като основни играчи в политическата система. Те формират правителства, създават законодателство, изграждат идеологически платформи и представляват интересите на различни социални групи.

Какви са предимствата на партийната система? Най-важното предимство е структурирането на политическия процес. Партиите улесняват вземането на решения и предотвратяват хаоса, като обединяват индивиди с общи идеологически виждания. По принцип и в един идеален свят, и в една идеална демокрация би трябвало партиите да носят отговорност пред избирателите си, а избирателите да могат да ги санкционират по време на избори. За съжаление, и не само у нас, възможността да се случи това става все по-рядка и все по-невъзможна. Това се отнася и до една друга функция на партиите в партийната система – да играят роля в координирането и взаимодействието между изпълнителна и законодателна власт. Скептицизмът на хората към партийната система се дължи на все по-преобладаващите корупция и клиентелизъм в нея. Партиите често създават затворени кръгове за разпределение на ресурси и власт, като попадат в зависимости от икономически интереси. Влиянието на корпоративни и икономически лобита се случва все по-често. Големите партии, а все по-често и малките, се превръщат в елитни структури, които губят връзка с обществото. Една иначе положителна черта на партийната система, като партийната дисциплина, напоследък доста често довежда до подчиняване индивидите на партийните ръководства и култа към личността, вместо на обществения интерес.

Що се отнася до безпартийните системи, там неразбирането и объркването са доста големи. Стремежът на хората към промяна ги кара да мислят, че промяната на системата ще реши всички проблеми като с магическа пръчка. А дали това е така?

Директната демокрация, говоренето за която напоследък е на мода, далече не е единственият пример за безпартийна система. Хората не осъзнават, че ние сме живели вече в такава система. В бившите социалистически страни дълги години обитавахме еднопартийна система. Държава и партия се сливаха в едно със съответната липса на политически плурализъм. Военните хунти и авторитарните режими също избягват политическите партии и залагат на технократични или военни съвети. Ярки примери за това са Чили при Пиночет и Аржентина през 70-те години на XX век. Разбира се, не може да се отрече, че безпартийните системи имат и безспорните предимства. Теоретично (но само теоретично) безпартийните системи могат да намалят зависимостта от олигархични и лобистки структури. В такава система депутатите и управляващите носят лична отговорност, а не се крият зад партийните структури и колективната отговорност. Управлението може да бъде по-прагматично, без да бъде обвързано с партийни програми, място в политическия спектър и политическа насоченост.

От друга страна, един много критикуван фактор като партийната дисциплина си има и своите предимства. При нейното отсъствие трудно могат да се постигнат дългосрочни стратегии. Съществува и друга опасност – безпартийните системи са силно уязвими към популизъм. При липсата на стабилно организирани партии със съответен авторитет могат да се появят харизматични лидери, които биха действали безконтролно и без съответен коректив от партийна дисциплина и колективно вземане на решения. Дори и в партийните системи не е изключено да се появи фрагментираност, която да прави трудно приемането на закони, но в условията на безпартийност тази фрагментираност ще е още по-голяма и по-ясно изразена.

А сега идваме и до факта, който е основен при неразбирането. Да! В безпартийната система няма партии. Това не означава обаче, че няма нещо друго, което е същото, успешно ги замества и дори е по-опасно. В безпартийните системи се формират лобита, фракции и неформални политически кръгове. Те имат същите функции като партиите – да влияят на управлението и законодателния процес. Разликата е, че тези лобита не са официално регистрирани и нямат абсолютно никакъв контрол и регулация. Това логично води до по-малка прозрачност и по-голям риск от корупция и търговия с влияние. В някои авторитарни режими, където официално няма партии, реалната власт е в ръцете на олигарси, икономически елити или военни фракции, които действат като скрити политически сили. В страни с формално безпартийни системи, като Саудитска Арабия или някои диктатури, решенията се вземат от тесен кръг хора, които не се отчитат пред избиратели, а често защитават лични интереси. В САЩ, макар че съществува многопартийна система, лобистките групи имат силно влияние върху решенията, финансират кампании и прокарват закони в полза на определени индустрии.

Казано накратко, липсата на партии не означава липса на групи с влияние – просто тези групи работят задкулисно, без обществена отчетност и обществена регулация. Това често води до по-непрозрачна и неконтролируема корупция, защото в една многопартийна система поне има конкуренция и някаква форма на демократичен контрол. И нека си го кажем направо и откровено – възможно ли е въобще да има държава без интереси зад управлението? Независимо дали системата е партийна или непартийна? Решението не е да премахнем партиите, а да ги контролираме. Истинският проблем е корупцията, а не самите партии. Ако просто премахнем партиите, ще махнем фасадата, но задкулисните играчи ще останат. Вместо това трябва да има по-голяма прозрачност при финансирането на партиите, по-силен граждански контрол върху политиците и законодателни промени срещу лобистките зависимости. Няма държава и общество, които да са измислили и намерили за себе си идеалния безпроблемен вариант. Единственият изход за поставянето на някакви граници и правила са силно антикорупционно законодателство и нетърпимост към корупционните практики. За съжаление, към днешна дата за България няма нито политическо, нито обществено осъзнаване на този факт. В крайна сметка при това положение няма никакво значение каква ще е системата!

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК