Има някаква особена ирония в числото 3,9%. През октомври 2024 г. „Величие“ беше обявено за останало извън парламента с 3,999% и 21 гласа под бариерата. Няколко месеца по-късно Конституционният съд установи незаконност на избора на 16 народни представители, резултатите бяха преизчислени и „Величие“ влезе в Народното събрание. Това не доказва нищо за президентските избори през 2026 г. Но е достатъчно основание човек да бъде предпазлив, когато от едни нови 3,9% му обясняват как състезанието вече е приключило.

Днес социологията поставя Ивелин Михайлов на 3,9%, Костадин Костадинов на 6,4%, Андрей Гюров на 21,9%, а Илияна Йотова на 41,4%. Ако изборите бяха утре и тази моментна снимка се възпроизведеше едно към едно, разговорът щеше да приключи тук. Само че президентските избори не са утре, а най-интересното в тази кампания не са процентите, а огромното количество политически вот, който още няма окончателен собственик. В същото изследване 20,4% не са решили кого ще подкрепят.

Именно тук е хипотезата за Михайлов. Не дали може механично да умножи 3,9 по пет, а дали може да престане да бъде кандидатът само на „Величие“ и да се превърне в кандидат на онази част от обществото, която не разпознава себе си нито в наследството на Радев, нито в ПП-ДБ, нито в ГЕРБ, нито в останалите разпилени протестни кандидатури.

Йотова изглежда недостижима, но не започва от чист лист. Тя носи огромното преимущество на президентската институция и публичната подкрепа на Румен Радев. Заедно с това неизбежно носи и политическата цена на тази връзка. Когато кандидатът е представян като продължение на определена политическа линия, позитивите и негативите на тази линия трудно могат да бъдат разделени. Това не означава, че 41,4% ще се стопят. Означава, че те не са бетон, разочарованите се тълпят под прозорците на властта, купуват скъпите горива, пазят си подарената ракия, броят поредното поскъпване на данъци и акцизи, мизерстват като работещи роби и се питат за цената на ЛЪЖАТА, че ще бъдат оправени от прогресистите.

Още по-интересен е Гюров. Неговите 21,9% изглеждат като сигурен билет за балотажа само ако приемем, че политическото пространство около него вече е стабилизирано. Но самият Гюров търси подкрепа отвъд ПП-ДБ и публично говори за избирателите на ГЕРБ. Това е признание за същинския проблем на второто място: къде ще отиде огромният вот на ГЕРБ при липсата на собствен кандидат, способен да структурира президентската надпревара? Борисов заяви, че няма да подкрепи Йотова, но няма официално решение на ГЕРБ за подкрепа на Гюров. Следователно този вот не може предварително да бъде записан на никого.

И тук стигаме до Михайлов, единствения борец против СТАТУКВОТО, против олигарсите, на страната на обикновените хора, защото той е подложен на същите репресии както обикновения българин, той е обикновен българин. Неговият потенциал не е в ГЕРБ. Не е и в ПП-ДБ. Няма сериозно основание да очакваме тези политически ядра масово да тръгнат към него. ПОТЕНЦИАЛЪТ МУ Е В РАЗПИЛЯНОТО НЕДОВОЛСТВО.

То в момента има много адреси – „Възраждане“, МЕЧ, малки формации, негласуващи, неопределили се, хора, които не се припознават в нито един от големите политически блокове. Това не е общ електорат и би било несериозно автоматично да го съберем и да го запишем на Михайлов. Но президентският вот има едно качество, което парламентарният няма: ТОЙ ПЕРСОНАЛИЗИРА ИЗБОРА. Човек може да не стане избирател на „Величие“ и въпреки това да гласува за Михайлов.

Точно затова границата от 20% изглежда огромна, но политическият въпрос не е дали днес Михайлов има 20%. Няма доказателство за това. Въпросът е дали в оставащата кампания може да възникне консолидация на протестния вот около ЕДНА КАНДИДАТУРА – ТАЗИ НА ИВЕЛИН МИХАЙЛОВ.

Ако не възникне, 3,9% ще се окажат просто 3,9%. Ако възникне, първо ще падне бариерата от 6,4% на Костадинов. После Михайлов ще стане двуцифрен кандидат. И едва тогава ще започне истинският проблем за Гюров: не защото Михайлов непременно ще достигне неговите сегашни 21,9%, а защото Гюров също няма гаранция, че ще ги запази.

Това е пропускът в удобната аритметика на предварително обявения балотаж. За да се срещнат двамата, не е необходимо Михайлов да измине сам цялото разстояние от 3,9 до 21,9. Достатъчно е дистанцията да започне да се затваря от двете страни – единият да расте чрез концентрация на протестния вот, а другият да губи периферия, ако очакваната консолидация около него не се случи.

Тогава се появява и най-опасният за статуквото политически ефект – вярата, че третият може да стане втори. От този момент протестният вот престава да пита кой му харесва най-много и започва да вижда възможност да наруши предварително очертания двубой. Това е хипотеза за динамиката на изборите, не прогноза, че непременно ще се случи.

Затова истинският тест за Михайлов не е 20% днес. Той е много по-близо: може ли 3,9 да станат 7, после 10, после 12–15, докато дистанцията до второто място се свива? 

През 2024 г. 3,999% изглеждаха като край. Оказаха се начало на съвсем друга политическа история, краят на СГЛОБКАТА, чийто живот бе удължен от мистериите на копринката. През 2026 г. числото, отново 3,9%, е начало и може да сложи реалния край на ЛЪЖАТА, че управляващите са срещу статуквото и олигархията. Никой сериозен анализатор не може днес да твърди, че от него непременно ще станат 20%. Но също толкова несериозно е един месец преди изборите да се обяви, че 3,9% са окончателният предел на кандидат, чийто възможен резерв се намира именно сред хората, които настоящата политическа система все по-трудно успява да представлява.

ТОЗИ ПЪТ ГОЛЯМАТА НЕИЗВЕСТНА НЕ Е КОЙ ВОДИ. А КОЙ ЩЕ СЪБЕРЕ РАЗПИЛЯНОТО НЕДОВОЛСТВО, ПРЕДИ ТО ДА СТИГНЕ ДО УРНИТЕ, НА УМОРЕНИЯ, НА ПРЕЦАКАНИЯ ОТ ЛЪЖИТЕ НА УПРАВЛЯВАЩИТЕ ИЗБИРАТЕЛ И НА ХОРАТА, КОИТО ЩЕ КАЖАТ „БАСТА“ НА ЛЪЖАТА!