Предложението за закриване на комисията отвори един от най-дълбоките обществени спорове – може ли демокрацията да съществува без институционална памет за собственото си минало.

Има решения, които не се измерват с бюджета, администрацията или броя на служителите. Те се измерват с посланието, което държавата изпраща към обществото. Именно такъв обществен и политически заряд носи намерението дейността на Комисията по досиетата да бъде прекратена и прехвърлена към Държавна агенция „Архиви“.

Предложението не идва чрез самостоятелен законопроект, посветен на съдбата на комисията, а е заложено в преходните и заключителните разпоредби към проекта на държавния бюджет за 2026 г., който ще се дебатира в 52-рото народно събрание. В тях е предвидено ресорният вицепремиер, отговарящ за стратегическото развитие и координацията на политики, до 15 септември да изготви предложения за нормативни промени, чрез които комисията да бъде закрита, а дейността ѝ да премине към Държавна агенция „Архиви“.

Самият факт, че подобна промяна се поставя в рамките на бюджетен закон, неизбежно измества обществения дебат от въпроса „трябва ли“ към въпроса „защо точно по този начин“. Закриването на институция, създадена със специален закон и натоварена с конкретни публични функции, трудно може да бъде възприето като обикновена административна оптимизация. Подобно решение неизбежно придобива историческо, политическо и обществено значение.

Официалното обяснение тепърва предстои да бъде изложено, но още с публикуването на проекта се появиха въпроси дали подобна промяна действително преследва финансова цел. В самия бюджет са разчетени средства за функционирането на комисията и не се очертава значим бюджетен ефект, който сам по себе си да оправдава подобна структурна трансформация.

Темата предизвика незабавни политически реакции. От Движението за права и свободи определиха намерението като риск за обществената памет и настояха, че познаването на механизмите на бившите репресивни структури е необходимо условие подобни практики никога повече да не намират място в демократична държава. Според тях прозрачността относно принадлежността към „Държавна сигурност“ следва да остане обществен принцип, а не историческа подробност.

Критични позиции бяха изразени и от представители на „Демократична България“, които поставиха въпроса дали подобна стъпка не представлява връщане назад в разбирането за историческата отговорност на институциите.

Политическият контекст допълнително засили обществения интерес. Предложението беше публикувано непосредствено след появилата се информация, че за съветник на министъра на финансите е назначен Александър Маринов, чиято принадлежност към структурите на „Държавна сигурност“ е била установена и публично обявена от самата Комисия по досиетата още през 2007 г. Именно тази последователност на събитията породи множество публични въпроси и коментари относно времето и мотивите за предлаганите промени.

Самата Комисия по досиетата повече от петнадесет години изпълнява специфична публична функция – установява и обявява принадлежността на лица към структурите на „Държавна сигурност“ и разузнавателните служби на Българската народна армия, когато законът изисква това. Наред с проверките комисията изпълнява и архивна дейност, свързана със съхраняването и предоставянето на документалното наследство на тези служби.

Именно тук се крие същината на обществения спор. Архивът сам по себе си е хранилище на документи. Комисията обаче не е само архивна институция. Законът ѝ възлага активни публични функции като извършване на проверки, установяване на принадлежност, официално оповестяване на резултатите и изпълнение на процедури, свързани с достъпа до публични длъжности. Дали тези правомощия могат да бъдат прехвърлени без промяна в тяхната философия, е въпрос, който тепърва ще бъде предмет на политически и правен дебат.

Показателно е, че темата не възниква за първи път. През последните години в Народното събрание са правени предложения за закриване на комисията, но досега те не са достигали до етап на конкретна законодателна подготовка в рамките на изпълнителната власт.

Затова настоящото предложение трудно може да бъде възприето като чисто административно решение. То засяга начина, по който държавата възприема собствената си историческа памет, институционалната прозрачност и обществения достъп до информация за едно противоречиво минало.

Историята не се променя, когато се преместят архивите. Но държавната политика към историята може да се промени, когато се промени институцията, която носи отговорността да я осветява публично. Именно поради тази причина дебатът далеч надхвърля съдбата на една комисия. Той поставя въпроса каква памет иска да съхрани българската демокрация и какви механизми ще използва, за да гарантира, че историческите факти ще останат достъпни, проверими и обществено значими и за следващите поколения.