Някога България имаше държавници, които мислеха в десетилетия напред. Те знаеха, че водата не е просто ресурс, а гаранция за живот, икономика и сигурност. Изграждаха язовири, водохранилища и мрежи, свързваха планинските извори с най-отдалечените села, проектираха пречиствателни станции и канали за напояване. Това беше цялостна държавна политика, а не поредица от „проекти“. Както казва един от хората, които помнят онова време – „имаше план, имаше инженери, имаше контрол, имаше отговорност към всеки литър вода“.

Днес този свят е изчезнал. Модерната власт не гради – тя разгражда. Не строи – тя краде. Не защитава – тя излага на риск. Цели региони остават без вода не защото природата е безмилостна, а защото управлението е престъпно. Язовири, които биха могли да спасят десетки общини, стоят празни или недовършени. Проекти като „Черни Осъм“ са били готови да осигурят вода за поколения, но са спрени „по зелени причини“, зад които прозира интересът на лобита.

От транскрипцията става ясно, че язовир „Бели Искър“, от който зависи една четвърт от София, е в състояние, което при земетресение може да се превърне в катастрофа. „Вместо спешно укрепване – тишина. Вместо модернизация – кръпки на хартия“, свидетелства източникът.

Разрухата е не само във физическата инфраструктура, а и в човешкия капацитет. „Днес няма инженери, няма проектанти, няма строг държавен контрол. Има фирми, които усвояват пари, и политици, които им ги дават.“ Това е резултатът от години на безотговорност, в които обществената вода се превърна в частен бизнес.

Дори когато има изградени съоръжения, те се оставят без поддръжка, а водата от чистите планински източници се заменя с подаване от замърсени промишлени язовири чрез помпи. Това е по-скъпо за потребителите, по-опасно за здравето им, но златна мина за избрани доставчици.

Най-голямата загуба обаче е загубата на стратегическа визия. В миналото държавата строеше така, че всяко село да има сигурен източник, резервен капацитет и гарантирано качество. Днес „няма план, има само оправдания и прехвърляне на отговорност“. Това не е просто техническа некомпетентност – това е политическо предателство.

Водната криза е симптом за по-дълбока болест – отказът на държавата да бъде държава. Когато бившите управници изграждаха язовири, те оставяха наследство. Когато днешните политици режат ленти, те оставят проблеми. Ако някога България беше водна държава, днес е страна на водни режими и аварии.

И докато хората пълнят бидони и чакат с дни за вода, онези, които трябва да отговарят, броят печалбите си. Но всяка капка, отнета от народа, е капка, която ще се върне като вълна. А когато тази вълна дойде, тя няма да пита кой е на власт – тя ще помете всички, които са продали водата на България.

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК