Сред десетките законопроекти, които ежедневно преминават през деловодството на Народното събрание, един почти незабелязано привлече вниманието. Не защото променя размера на данък или административна процедура, а защото докосва една от най-болезнените страници в българската история – съдбата на хората, преживели политическите репресии на тоталитарния режим.

На 18 юни 2026 г. група народни представители начело с Делян Пеевски внасят законопроект № 52-654-01-68 за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Законопроектът предлага съществуващите добавки към пенсиите да бъдат преобразувани в самостоятелна „пенсия за репресия“, както и увеличение на нейния размер.

Само няколко дни по-късно, с Разпореждане № 52-650-01-147 от 22 юни 2026 г., председателят на Народното събрание го разпределя като водещ в Комисията по бюджет и финанси, а също така в Комисията по правата на човека и Комисията по труда, демографската и социалната политика.

Любопитно е, че този закон е един от най-често изменяните нормативни актове в българския преход. Почти всяко поколение политици се връща към него с обещание за по-справедливо отношение към репресираните. Самият текст на проекта проследява десетки предходни изменения през годините, което показва колко често държавата е коригирала този режим, без да сложи окончателна рамка на политиката си към жертвите на тоталитарните репресии.

Мотивите към проекта поставят акцент върху социалната и моралната реабилитация, върху историческата памет и върху необходимостта държавата да отчете не само политическите преследвания, но и различните форми на репресии, включително срещу хора, засегнати от насилствените асимилационни политики през 1989 г.

Това е безспорно легитимна тема. Но тя неизбежно има и обществено-политическо измерение. Законът за политическата и гражданската реабилитация никога не е бил само закон за пенсиите. Той винаги е бил закон за паметта.

Историята на българския преход показва, че темите за комунистическите репресии, лагерите, насилствената смяна на имената и възстановяването на справедливостта периодично се връщат в парламента. Понякога като морален въпрос. Понякога като социален. Понякога като символичен.

Настоящият законопроект е концентриран върху финансовия механизъм – преобразуването на добавката в отделна пенсия за репресия и актуализирането на нейния размер. Това са конкретни законодателни предложения, подробно разписани в проекта.

Извън юридическите текстове остава един по-широк обществен въпрос.

Възможно ли е държава, която повече от три десетилетия след края на тоталитарния режим все още многократно променя режима на обезщетяване на репресираните, да е намерила окончателния модел на историческа справедливост?

Или всяко следващо изменение е доказателство, че тази тема никога не е получила устойчиво решение?

Законите могат да определят размера на една пенсия.

Много по-трудно е обаче да измерят стойността на загубените години, на разбитите семейства, на принудителното изселване, на политическите преследвания и на човешкото достойнство.

Именно затова всяка промяна в този закон заслужава внимателен обществен дебат не само заради финансовите параметри, а заради начина, по който демократична България разбира собствената си историческа отговорност към хората, пострадали от репресивните политики на миналия режим.