България има своите закони, България има своите институции, но когато една българска жена реши да роди детето си в родината, за да започне животът му с първи плач на българска земя, тя се сблъсква не с протегната ръка, а с чиновнически стени.

Казусът е повече от показателен: българска гражданка, бременна, със съпруг – чужденец, пребиваващи в Дубай. Тя иска най-естественото за една майка – да роди детето си в родината. Той иска най-нормалното и разбираемо за един баща – да стабилизира статута си, за да бъде до нея и детето. Вместо път обаче държавата им показва лабиринт.

Парадоксът е очевиден: законът ясно казва, че всяко дете, родено от български родител, е български гражданин по произход. Въпреки това консулската практика и миграционните режими превръщат тази аксиома в административно изпитание. Съпругът влиза законно – с  шенгенска виза, но не може да остане. За да остане – трябва дългосрочна виза „D“. За виза „D“ трябва регистрация на брака. За регистрацията са нужни легализация, преводи, заверки, срокове. Във всяка стъпка – чиновник, указание, забавяне. А времето на майката тече неумолимо, защото бременността не чака печати и графици.

Това не е само утежнена бюрократична процедура, това е сблъсък между човешкия живот и административния календар. Между първия плач на новородено и седемдневния срок за уведомяване на членове на съвет. Между нуждата на семейството и удобството на институцията. Вместо държавата да се погрижи да улесни, тя се застрахова с протоколи. Вместо да опрости, тя усложнява. Вместо да гарантира, тя прехвърля отговорността.

Истината е, че правният ред позволява решение: бракът може да се регистрира, визата „D“ може да се издаде, разрешението за пребиваване може да се получи. Нищо не пречи законът да бъде приложен в интерес на семейството. Пречка е бюрокрацията. Тя превръща очевидното право в битка за печати, преводи и удостоверения. Тя е по-силна от разума, по-бавна от живота и по-безразлична от всяка институция, която е забравила защо съществува.

Днес питаме ясно: как е възможно държава – членка на ЕС и Шенген, да отказва човешки достъп и институционално съдействие на собствените си граждани? Как може едно българче да бъде посрещнато не с радост, а с административна стена? Какво показваме пред света – че бюрокрацията ни е по-важна от живота, че процедурите са над семейството, че чиновникът е над майката?

Изисквам отговор от името на българските граждани. Изисквам ясни инструкции към консулските служби за ускорени визи „D“ в хуманитарни случаи. Изисквам дирекциите „Миграция“ да обработват с приоритет заявленията, когато бременна българска гражданка чака дете. Изисквам ГРАО да даде ясен пътеводител за регистрация на бракове и раждания в смесени семейства. Това не е въпрос на привилегия, това е въпрос на дълг.

Нека България не се запомни като държава, която посреща с пречки онези, които искат да родят и да живеят тук. Нека бъде държава, която прегръща първия плач на бебето си, а не го заглушава с шума на печати и процедури. Защото този плач е бъдещето на нацията. И ако държавата не го чуе, значи е загубила сърцето си.

Лариса Савова

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК