Някъде, съвсем близо до нас, едно дете седи в стаята си, гледа в пода и се моли никой да не разбере. Нито родителите. Нито съучениците. Нито съседите. Моли се онова, което се е случило, да не е било истина. Но то е. И ще остане. Защото вече е заснето. В „тъмната мрежа“, където се разменят криптирани файлове със сексуално насилие, тялото му е просто съдържание. А болката – стока. И няма нито закон, нито министър, нито институция, която да го изтрие оттам.

Това не е изключение. Това е индустрия.

Световният доклад на организацията INHOPE от 2024 г. съобщава ужасяващи данни. Само за една година са идентифицирани над 2.5 милиона файла със сексуално насилие над деца. Това е увеличение от 218% спрямо предходната година.

Повече от 93% от жертвите са деца между 3 и 13 години.

Почти всички – 98.7% – са момичета.

И най-потресаващото: България е на четвърто място в света по обем на засечено такова съдържание. Страна с малко население, с големи претенции за традиционни ценности и с дълбоко мълчание по най-страшния проблем на съвремието ни.

УНИЦЕФ потвърждава тази тревожна картина. Около 16% от децата у нас са били сексуално малтретирани. Само през първите девет месеца на 2024 г. са регистрирани над 293 000 сигнала за онлайн сексуално насилие и експлоатация. Децата с увреждания са в още по-голям риск.

Това не са числа. Това са деца. Момичета с плитки. Момчета с тетрадки. Деца, които не трябва да живеят в свят, който ги купува.

Не само интернет е мрачен. И реалността около нас е.

В българския град Хасково ученици излизат на протест след убийството на своята съученичка Магдалена. Медиите бързо наричат случилото се трагедия. Институциите говорят за „разследване“. Но истината идва от самите деца. Те разказват, че Магдалена е била включена в списък. Списък с „красиви момичета“, които се следят в заведения, упояват и насилват. След това записите се продават. Докато едни момичета се разпадат отвътре, други чакат да им дойде редът.

Тези деца не мълчат. Те се изправят и говорят. Казват, че училищата знаят. Родителите подозират. А полицията – мълчи. Защото, както се твърди, „всички в града знаят“, но никой не действа. Ученици протестираха. Говориха за списъци с „красиви момичета“, които се следят в заведения, дрогират се и се снимат. Говориха за „тъмната мрежа“. За връзки между престъпници и институции. За страх, мълчание, изнудване.

А държавата? Обвини ги, че „смущават обществения ред“. Директорите ги заплашиха през училищни платформи. Полицията ги разпита. Политиците – отново замълчаха.

Престъпността не започва с един насилник. Тя започва със стотици мълчащи възрастни.

С директори, които не сигнализират. С полицаи, които не разследват. С министри, които не повдигат темата. С медии, които пропускат тези новини между спортните заглавия и криминалната хроника. И когато училищата започнат да заплашват ученици да не протестират, когато платформи за родители се използват за сплашване, когато институциите „не намират достатъчно данни“, тогава не сме просто безсилни. Тогава вече не е въпрос само на морал. Това е въпрос на оцеляване. Тогава сме съучастници.

Когато едно дете започне да се страхува не дали ще го обичат, а дали няма да бъде следващото в списък за насилие, нещо в обществото е необратимо изгнило.

Защото едно дете, което се страхува да говори, живее в общество, което вече е изгубило душата си.

Защото, ако днес затворим очите си за децата, утре ще се събудим в държава без деца.

Нека никога повече никое момиче не трябва да задава този въпрос:

„Мамо… да не съм в списъка?“.

Нека го върнем обратно. Преди да стане късно.

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК!