Ще ви разкажа една история от последните шест седмици. Тя има три действия – план, война и жега, и един герой, който отсъства от всичките – здравият разум.

Действие първо: планът

На 17 юли Европейската комисия представи своя План за електрификация. Амбицията, изписана черно на бяло, е Европа да се превърне в „първия електроконтинент“, като делът на електричеството в цялото ни енергийно потребление да скочи до 46% през 2040 г. Казано накратко – колите, отоплението, готвенето и индустрията да минат на ток. Да припомним, че през 2021 г. Съюзът записа в закон, че до 2050 г. ще престане да изпуска въглерод, а войните от последните години му напомниха колко унизително зависи от вносни горива. Европа има проблем. И проблемът, както ще видите, е в рецептата.

Две числа от предложения План за електрификация на ЕК. Първо, днес делът на електричеството в потреблението е около 23% и стои замръзнал на това ниво цяло десетилетие, въпреки милиардите субсидии, директивите и фанфарите за „позеленяване“. Второ, 70% от тока в Съюза наистина вече идва от „чисти“ местни източници, тоест от ВЕИ и ядрени централи, взети заедно. Накратко, токът позеленя, но той е едва една четвърт от енергията, която потребяваме в ЕС. Останалите три четвърти са бензинът в резервоара, газта в котела и горивото в завода, а там Европа внася над 80% от газа и над 90% от петрола. Зелени и чисти сме, но само в контакта на стената.

Как отговаря Брюксел на десетилетния застой? Записва двойно по-голямо число. Предписва 1,2 трилиона евро само за мрежи до 2040 г. – за жиците, стълбовете и подстанциите, които трябва да понесат новия товар. Сумата е колкото двайсетина годишни бюджета на България и за която никой в Брюксел няма да даде свои пари. Тя влиза в така наречените мрежови такси. Тя е онзи ред от фактурата за ток, който всяко домакинство от Лисабон до Варна плаща всеки месец, независимо колко харчи. Насреща в Брюкселския план стои обещание за спестени до 260 милиарда годишно от внос на горива. Някой ден. След четиринайсет години. По компютърен модел. Разходът е сигурен и започва утре, само че ползата живее в тяхната таблица.

Има и скрит механизъм, за който се говори тихо. За да бъде мотивиран народът да мине на ток, горивата трябва да поскъпнат. От 2027 г. влиза втора търговия с емисии – система, при която доставчиците на бензин, дизел и газ за бита купуват квоти за всеки тон въглерод и, естествено, прехвърлят разхода в крайната цена. По същество това е данък, наливан право в колонката и в сметката за парно, само че облечен в пазарна терминология, за да мине по-леко. България и още девет държави вече се обявиха против.

И тук стигаме до още един детайл, който прави картината пълна. От 2018 г. въглеродната квота е официално класифицирана като финансов инструмент – това е същата категория като акциите и деривативите, а след 2019 г. на борсата за квоти бяха допуснати различни играчи: финансови институции и хедж фондове. Именно затова цените станаха толкова динамични и скочиха многократно. Играчи без нито един комин и без нито едно задължение да предадат квота в края на годината. Така броят на финансовите институции с открити позиции на този пазар се удвои само за година – от 189 на 373, а мениджърът на петролен хедж фонд Пиер Андуран публично обяви, че е необходима цена от 90 до 150 евро на тон – печелившият от играта открито агитира правилата ѝ да поскъпнат. Европейският регулатор побърза да успокои, че доказателства за манипулация липсват; евродепутати предложиха достъпът на спекулантите да бъде ограничен, но предложението потъна безследно. А самата схема междувременно е устроена така, че предлагането на квоти се свива всяка година по закон. По сегашните правила въглеродният разход на индустрията трябва да продължи да расте, при това все по-бързо. Поскъпването е планирано и вградено в машината, независимо от кризи, войни и суши. 

Това е планираната смърт на въглищните централи – единствените мощности, които работят и в безветрие, и в суша, и по време на война. Всяка централа в Маришкия басейн купува квота за всеки изгорен тон и този разход расте по план година след година. Китайската капка дълбае камъка бавно, търпеливо, докато го пробие. Точно така планово поскъпващата квота, в ръцете на хора, които залагат на поскъпването ѝ, дълбае опората, на която Европа се крепи във всяка криза, включително в тази, която тече в момента.

Действие второ: войната

Докато Комисията чертаеше 2040 година, 2026-а гореше. Войната в Персийския залив пламна в края на февруари и още през април изстреля цените на петрола сорт Brent, по който светът мери цените, над 100 долара за барел за първи път от повече от три години и половина. Лятото донесе временно затишие и цената слезе към 90 долара. После, в края на юли, конфликтът прескочи в Червено море. Новият фронт заплашва до 5 милиона барела дневни доставки по маршрута, който дотук заобикаляше вече нарушеното корабоплаване през Ормузкия проток – морската врата, през която минава една пета от петрола на планетата. Стратегическият петролен резерв на САЩ, аварийният запас, пазен за най-черни дни, е на рекордно ниски нива, рафинериите работят на ръба на капацитета си, а светът се бие за всеки барел. Днес. В този час. Отговорът на Европа на всичко това е план за вдругиден. 

Действие трето: жегата

После дойде август и провери таблиците на Комисията. За първи път в 44-годишната история на ядрената си централа Унгария спря напълно АЕЦ „Пакш“, защото водите на Дунав достигнаха исторически ниски равнища. Атомният реактор, да поясним, се охлажда с речна вода, спадне ли реката под критичното, блокът се спира контролирано, по правилата. Последната мощност угасна в един и половина след полунощ, производството се срина до едва 240 мегавата, а централата дава близо 40% от унгарския ток. От неделя в страната действат строги ограничения за ток и вода, а правителството си разреши с постановление да изключва от мрежата големи предприятия. Кризата вече прелива през границите – Румъния обяви извънредно положение в два окръга, извършва контролиран взрив в ръкав на Дунав, за да опази охлаждането на своята АЕЦ „Черна вода“, а сръбският премиер призна, че енергийната ситуация в страната става изключително трудна.

Газохранилищата на Съюза, подземните резервоари, от които Европа се топли през зимата, посрещнаха месеца пълни едва на 52,5%, което е най-ниското ниво от 2021 г. насам, при законово изискване за 90% преди зимата. Жегата уби вятъра, а вечер, точно когато климатиците вият, слънцето залязва и гаси фотоволтаиците със себе си. Потреблението е в пика си час-два,  след като панелите вече не работят.

Сметката пристигна светкавично и у нас – на 3 август борсовата цена на тока в България постави исторически рекорд от 293 лева за мегаватчас, а само ден по-късно той падна. За днес, 4 август, платформата „ден напред“ затвори на 330 лева, около 169 евро. Това е второ място по скъп ток в цяла Европа, втори пореден ден, при предишен рекорд от едва 252 лева на 30 юли. Това плащат заводите и свободният пазар, а рано или късно то се процежда във всяка цена на всеки рафт. Погледнете иронията в очите – електричеството, което по план ще замести бензина, газта и въглищата, през август само се нуждае от спасяване.

Въпросите, които никой в Брюксел не задава

Дори да оставим войната и сушата настрана, Планът за електрификация на европейския континент мълчи по най-неудобната материя – самите „зелени“ технологии са зелени само откъм страната на контакта в кухнята ви. Погледнати от другата им страна – от кариерата и завода те са деца на въглеводородите. Панелите и перките се раждат в мини, през багери, кораби и камиони, които се движат с нафта и се смазват с минерални масла. Стоманата за кулите се лее в пещи, а циментът за фундаментите се пече при хиляда и четиристотин градуса – температура, която никоя батерия никога няма да достигне и която днес се постига с газ и въглища. Всяка турбина после се върти на стотици литри масла, грес и охладителни течности. Всеки метър кабел е облечен в петрохимична пластмаса.
Зелената машина се ражда от нефта и се смазва с нефт и производни. На фона на това огромно въглеродно родилно петно животът ѝ е кратък. Панелът изкарва 15-ина години, витлото – двайсетина, голямата батерия – едва десет, при положение че точно нейното производство е сред най-мръсните и токсичните от всички. Но какво се случва след края им на терен? Надеждна, евтина и масово приложима технология за рециклиране на тази планина от композити, силиций и литий човечеството още чака. Витлата днес се заравят в депа или се горят в циментови пещи. Първото поколение на „зеления преход“ върви към гробище, за което в Плана никой не е предвидил и стотинка.

И най-важното, за което мълчат гладките брюкселски презентации – тази индустрия стъпи върху публичен ресурс. Плодородна земя, преносна мрежа, вода, гарантирани изкупни цени – все общи блага, ползвани даром или при привилегировани условия. Печалбата после се приватизира, а щетата – изтощената земя, обезобразеният пейзаж, бъдещият токсичен отпадък, скъпото балансиране на мрежата – всичко това се национализира. Отгоре на всичко медта, магнитите и литият идват основно през Китай.

Сменяме зависимостта от „Газпром“ със зависимост от Пекин и го наричаме суверенитет?

Резервният коз, зеленият водород – гориво, което се получава, като с ток от ВЕИ се разцепва вода, при загуба на около една трета от енергията по пътя, вече се пропука публично. Европейската сметна палата определи целите като прекалено амбициозни и стъпили на политическа воля вместо на солиден анализ, а гигантът „АрселорМитал“ отмени водородните си инсталации в Германия въпреки държавната подкрепа от 1,3 милиарда евро и върна парите. Междувременно алуминиевите заводи, най-жадните за ток производства на континента, бягат от Европа години наред именно заради цената му.

Индустрията на Европа боледува от скъп ток, а Планът на Урсула му предписва двойна доза от същия ток.

Познавам тази конструкция и мнозина от моето поколение я познават – утопична цел, обявена за неоспорима. Постоянна революция, която днес се нарича „преход“, утре „ускорен преход“, а вдругиден – „необратим преход“. Европейски авангард, който знае по-добре от вас какво ви е нужно.  И враг на прогреса, в който се превръща всеки, дръзнал да пита за сметката. Когато тази зелена идея престане да търпи възражения, престане да брои пари и започне да наказва съмняващите се, това вече има твърде малко общо с идеята. Аз го наричам с истинското му име – зелен фашизъм.  Вие, уверена съм, също го произнесохте наум.

На юг от Дунав

България това лято стои като остров на стабилност по причини, които са точно обратното на брюкселските рецепти. Козлодуй работи по график и при ниските води на реката.  Министерството на енергетиката следи нивата, но централата е строена с висок запас именно за такова маловодие. 2000 мегавата базова мощност, тоест ток, който тече денем и нощем, в жега и в мраз. Осигурява една трета от цялото ни потребление, защото преди половин век е проектирана с огромен инженерен запас, без климатични стратегии и без „консултанти“. Язовирите ни са пълни и въртят турбините на ВЕЦ ПАВЕЦ „Чаира“ – помпената централа, която нощем прибира излишния ток, като качва вода нагоре, а вечер я пуска обратно през турбините,  работи с две турбини и изглажда денонощните луфтове на системата. А въглищните ни централи – същите, които еврократите товарят с планирано поскъпващата въглеродна такса от 60 до 80 евро на тон, стоят готови да спасят и нас, и съседите. Рекордните борсови цени у нас тези дни са огледало именно на регионалния глад за ток – спряла Унгария, Румъния в извънредно положение и затруднена Сърбия дърпат целия пазар нагоре, а нашите централи продават на върха. Стабилността, забележете, се оказа и доходоносна. Ако това лято съседите ни не изпаднат в режим на тока, ще е благодарение на „мръсната“ и „изостаналата“ българска енергетика, която в Брюксел са планирали да закриват.

Изводът, който струва трилион

Връщаме се на амбициозния план на ЕК за електрификация на европейския континент. Аритметиката е студена наука. В нея отсъстват емоциите, идеологията и политиката – тя просто събира и вади, а резултатът е с чувствителност на гаечен ключ. Събираме замръзнали 23%, полупразни хранилища, спрени реактори по целия Дунав, горящи танкери, петрол, който гони отново стотицата, и рекорден ток от 330 лева за мегаватчас в София. Изваждаме 1,2 трилиона от джоба на потребителя за план, който реалността опроверга още преди мастилото да изсъхне.

Сигурната енергетика се строи като катедрала. Колоните, които крепят покрива, са четири: ядрото, водата, въглищата и газът – те работят и в безветрена нощ, и в суха година, и по време на война. Панелите и перките са помощни стъклени украшения – витражи, които работят, когато слънцето и вятърът решат. Строител, който събаря колоните, за да сложи повече витражи, строи развалина – просто миряните под покрива още не подозират какво следва.

Брюксел това лято чертае електроконтинент от витражи. На масата на географията физиката отказва да се подпише под документа. Сметката, както винаги, ще пристигне на нашия адрес. 
Докога?