Пиша това с ясната уговорка, че категорично поддържам тезата си, че Зелената сделка уби европейската икономика, а в България тя се осъществи по най-пошлия и продажен за българската държава начин.

Министерството на енергетиката официално потвърди, че „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“ ще бъдат извадени от структурата на Българския енергиен холдинг (БЕХ). Досега двете дружества живееха под крилото на холдинга, който ги дофинансираше – на практика печалбите на АЕЦ „Козлодуй“ и НЕК запушваха дупките на въглищния комплекс. С изваждането им тази вътрешна спойка се разкъсва и дружествата остават сами пред пазара и пред държавния бюджет.

ЗАЩО ТОЧНО СЕГА
Енергийният министър Ива Петрова го казва открито – стъпката е заложена като ангажимент по ПВУ, а реформата е ключова за усвояването на близо 1 милиард лева европейски средства, включително по Териториалния план за справедлив преход за Стара Загора.
Брюксел поставя условието, София козирува и изпълнява.
Има обаче една важна подробност: държавната помощ ще бъде възможна само при изпълнение на изискванията на Европейската комисия, а условието е да няма финансиране на въгледобивната дейност. С други думи, пари ще има за рекултивация и „преход“, но не и за самите въглища.

МИНИТЕ – ФИНАНСОВИ УДАВНИЦИ
Само за миналия месец мините са поискали около 50 млн. евро за заплати и външни услуги; разходите за възнаграждения са скочили с 8%, а за външни услуги – с 12%. Одитите, разпоредени от министър Петрова, разкриват спорни управленски практики, завишени разходи и намаляваща производствена дейност, което наложи смяна на ръководството на минното дружество и сезиране на компетентните органи. На върха на тези дружества по правило са партийно послушни кадри, които дават поръчки на верните обръчи и щедро се отчитат обратно към управлението. Там отдавна трябваше да влязат ДАНС, МВР и прокуратурата. Но... гарван гарвану око вади ли?

КАКВО ТРЯБВА ДА ЧЕТЕМ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ

Уверенията, че няма да има затваряне на предприятия или масови съкращения, звучат приятно политически, но икономическата логика сочи обратното – дружество, извадено от холдинга, без право на подкрепа за въгледобива и с месечна дупка от 50 млн. евро, трудно ще оцелее в сегашния си вид на пазарен принцип. За рекултивация са предвидени около 200 млн. лева, но досега мините не са получили финансиране поради липса на подготвени проекти, а рекултивацията е дейността по закриване, не по развитие. Показателно е и че Общинският съвет в Стара Загора прие декларация в защита на енергийния суверенитет и комплекса „Марица-изток“ – местната власт очевидно чете сигналите другояче от министерството. И що за последователна политика е това? Не беше ли същата общинска власт, която приветства включването на Стара Загора в хиперзеления проект за въглеродна долина? 
Под приятния за ухото на публиката език на „стабилността“ тече контролирано отделяне на въглищния комплекс от системата, която го крепеше.

В ПВУ НЯМА САМО ПАРИ. ИМА СРОКОВЕ И УСЛОВИЯ

Но ако не можем без парите по ПВУ, да видим накратко какви са сроковете и механизмът.

При сроковете примката е с конкретни дати.

• Реформата е договорена през 2025 г. По времето на Желязков като ангажимент по ПВУ; забавянето ѝ постави под въпрос над 1 млрд. средства. 

• Решението изпълнява етап 93 от ПВУ: създава се ново държавно предприятие, което става едноличен собственик, а активите се прехвърлят след оценка от одитор. 

• До края на август 2026 г. активите на двете дружества трябва да са извадени от БЕХ и обособени в отделен въглищен холдинг – целта е да се спасят 1 млрд. евро безвъзмездно финансиране по ПВУ. Тоест остават шест седмици, считано от днес!

• Липсата на напредък по реформата и по прекратяването на кръстосаното субсидиране блокира и достъпа до Фонда за справедлив преход – около 1.2 млрд. евро за въглищните региони. 

• Крайният хоризонт за въглищата остава 2038 г., като в ревизията на плана България поиска да отпадне забраната за ток от въглища след 2038 г. и да остане само общ годишен таван на въглеродните емисии. 

ВИЖДАТЕ ЛИ МЕХАНИЗМА?

 
Първо се прерязва пъпната връв – кръстосаното субсидиране, при което печалбите на АЕЦ и НЕК крепяха мините и централата. После двете дружества се изолират в отделна структура, където дефицитът им от порядъка на 50 млн. евро месечно става видим и незащитим. Трето, европейските правила забраняват държавна помощ за самия въгледобив – пари текат само за рекултивация, тоест за погребението. Четвърто, въглеродните квоти и емисионният таван душат икономиката на централата всяка година малко по малко, но все повече.
Никой не подписва смъртна присъда; условията са подредени така, че пациентът да угасне „сам“, по икономически причини, а отговорността да се разтвори между София и Брюксел.

Помните ли древния принцип „Разделяй и владей“? Тук той работи на структурно ниво: докато Мариците бяха част от общия енергиен организъм, цялата система имаше интерес да ги брани. Извадени навън, те остават сами – счетоводно голи, политически осиротели, лесни за отписване. Честността обаче изисква да добавя и другата страна: мините наистина трупат загуби, одитите сочат раздути разходи и спорни практики, а кръстосаното субсидиране в крайна сметка се плаща от потребителите. Парите се дават срещу подчинение на графика. Държава, която сама не е подготвила проекти за 200-те млн. лв. рекултивация и е оставила реформата да гние с години, сама е подала китките си за белезниците.

БЪРЗО СРАВНЕНИЕ – ГЕРМАНИЯ И ПОЛША

Германия – плаща си изхода със свои пари.

• Краен срок 2038 г., със заложени проверки дали може и по-рано; западната част реално излиза до 2030 г. 

• За въглищните региони са заделени около 40 млрд. евро до 2038 г. – за инфраструктура, транспорт, интернет, нови индустрии. 

• Операторите получават компенсации за затварянето: 4.35 млрд. евро общо, от които 2.6 млрд. за RWE и до 1.75 млрд. за LEAG. Плаща се и за пропуснати печалби. 

• За работниците: ранно пенсиониране от 58 г., преквалификация, адаптационни плащания до 5 млрд. евро. 

Полша – отказа да бърза и плаща, за да задържи мините живи.

• Крайният срок за въгледобива е чак 2049 г. – договорен със синдикатите в социално споразумение. 

• Държавата субсидира губещата минна компания PGG до 2049 г., а централите получават около 14 млрд. евро плащания за мощност от публични средства. Планът за отделяне на въглищните активи беше изоставен през 2025 г. 

България – изходът е обвързан с чужди пари и чужд график.

• Срок 2038–2040 г. по ПВУ, без собствен национален фонд за прехода. 

• Парите идват отвън – ~1 млрд. евро по ПВУ и ~1.2 млрд. евро по Фонда за справедлив преход – и се отпускат само срещу изпълнени реформи в срок. 

• Компенсации за оператора и за пропуснати печалби няма; финансирането е за рекултивация и „нови дейности“, а помощ за самия въгледобив е изрично изключена. 

Простата разлика: Германия купи съгласието на всички – компании, работници, региони – със собствения си бюджет и затова държи темпото в свои ръце. Полша просто отказа и плаща цената на инат. България нито плати като Германия, нито се опъна като Полша – прие чуждия график срещу обещани пари, които се дават на порции и при добро поведение. Затова там преходът се преговаря, а тук се изпълнява. Защото държавата ни е окрадена и опоскана, а некадърното ѝ управление от десетилетия канибализира енергетиката ни. Единственото, на което се надява, са чужди пари при чужди условия, които защитават чужди интереси.

Междувременно ТЕЦ-овете вече падат, и то по-бързо от мините.

Двете „американски“ централи са спрени.

• „КонтурГлобал Марица-изток 3“ спря работа през февруари 2024 г., щом изтече дългосрочният ѝ договор с НЕК. С това мините изгубиха втория си най-важен клиент, а добивът им се сви с една трета. 

• „AES Гълъбово“ – най-модерната българска ТЕЦ, спря след 8 май 2026 г., когато изтече нейният договор с НЕК. Следват консервация на блоковете и уволнения. Без договора централата сама трябва да купува въглеродните си квоти и на свободния пазар е неконкурентна. 

Оръжието е едно и също – квотите. Въглеродните квоти поскъпнаха силно и вече са основният разход на ТЕЦ-овете, като често надвишават приходите. Никой не издава заповед за затваряне; просто изтича договорът, спира държавната подкрепа и... сметката убива централата.

ДЪРЖАВНАТА ТЕЦ  2 Е СЛЕДВАЩАТА В СПИСЪКА
Загубата ѝ се удвои до 216 млн. лв. за 2025 г. заради скъпите емисии и спад в производството, а държавата налива милиарди от Фонд „Сигурност на електроенергийната система“, за да я държи жива. Работила е само с два блока, покривайки единствено дългосрочните си договори. Директорът ѝ вече моли за „студен резерв“ или друга форма на подкрепа – езика на обсадения.

КАКВО ОСТАВА
На въглища в цялата страна работят вече само държавната ТЕЦ 2, „Брикел“, „Бобов дол“ и „Марица 3“ в Димитровград. А мините доставят въглища единствено на ТЕЦ 2 и „Брикел“. Така атаката върви по цялата верига, но откъм комина. Първо падат централите – клиентите на въглищата, а мините умират по естествен път, защото няма на кого да продават. Затова и изваждането им от БЕХ сега е по-скоро подготовка на погребението, отколкото начало на битката. Битката за ТЕЦ-овете вече е почти изгубена. При този подход, и при такова управление.

ИЗВОДИТЕ – ПРОСТИ КАТО ФАСУЛЕНА ЧОРБА
Първо, квотите са оръжие, което убива открито, с подпис и печат. Това е отрова, която разяжда енергийно самия ЕС. Схемата за търговия с емисии е създадена именно за да направи въглеродно-интензивното производство нерентабилно – това е декларираната ѝ цел, изписана в европейските документи. Квотите вече са основният разход на ТЕЦ-овете и често надвишават приходите им. Това е публично обявен механизъм, който всяко правителство от 2007 г. насам е знаело как работи и накъде води.

Второ – и тук е е оръжието – квотите тежат еднакво върху немските и върху българските централи. Разликата в съдбата им идва от управлението. Берлин седна на масата, договори 40 милиарда за регионите си, милиарди компенсации за операторите, ранно пенсиониране за миньорите – със свои пари от бюджета – и чак тогава подписа графика. София подписа графика срещу траншове, прибра парите, а после години наред обещаваше на Раднево и Гълъбово, че „нищо няма да се промени“, докато договорите на централите тихо изтичаха. Дори за рекултивацията, където 200-те милиона чакат готови, държавата не е подготвила проекти. Тоест правителствата нямат алиби – те са съучастици чрез бездействие. Тяхната липса на гръбнак тук има конкретна цена: всичко, което Германия договори за своите хора, България просто не поиска.

Оръжието е легално и обявено, а престъплението е българско – управлението прие присъдата, взе хонорара за изпълнението ѝ и излъга осъдените, че помилване ще има. И тук трябва да сме честни – част от отговорността носят и протестите, и политиците от всички цветове, които предпочетоха удобната лъжа „2038-а е далеч“ пред неудобния разговор какво ще работят тези хора след десет години. Този разговор така и никой не го започна. А той е най-важният. Нали уж държавата работи за хората си. Уж...

Красимира Катинчарова