Покрай скандала с Баба Алино вниманието ни е съсредоточено към въпросите кой е виновен да се стигне до появата на незаконния град, кой е подписвал документите и кой е трябвало да упражнява контрол. Сред цялата шумотевица обаче остана почти незабелязан един факт, който би трябвало също да е на фокус, за да се изясни пълната картина. 

Собственици на жилища в местността публично показаха документи, че са закупували имотите си с банково финансиране и години наред изплащат ипотечни кредити за тях. Това означава, че в процеса са участвали банки, оценители, нотариуси, държавни институции и административни органи, които по един или друг начин са удостоверявали, че тези сделки могат да се случат, т.е. че са законни. 

Именно затова е трудно да разберем как едни и същи институции изведнъж се държат така, сякаш никога не са имали нищо общо със случилото се. Още по-голямо недоумение предизвиква набиващата се на очи съпоставка с Неофит Рилски и Исторически парк. 

Оказва се, че за незаконния град „Баба Алино“ години наред е било възможно да се отпускат кредити и да се сключват сделки. В същото време хора и фирми, свързани с Исторически парк и развитието на района около Неофит Рилски, разказват за откази от банки да бъдат обслужени, затваряне на сметки и блокиране на банкови операции, въпреки че става въпрос за проекти и имоти, изградени по установения законов ред, с налични документи и разрешителни. Така нормалното извършване на стопанска дейност се превръща в почти невъзможна задача.

През последните години много хора получиха откази да получат банково финансиране дори за покупка на къщи в района, въпреки че става въпрос за имоти с необходимите документи и законно изградена инфраструктура. На практика това означава, че човек може да срещне сериозни трудности при опит да изтегли кредит за къща в Неофит Рилски, докато в същото време собственици в Баба Алино публично показват документи за ипотечни кредити. Контрастът поставя под съмнение критериите, по които се вземат подобни решения. 

Трудно е да се намери някаква логика, по която имоти в Неофит Рилски се определят като прекалено рискови за банковата система, а имоти в Баба Алино получават финансиране години наред, независимо от проблемите около тях. По-скоро подобни различия създават усещане за политическо „отношение“ към определени проекти и инвеститори.

Няма как да не се запитаме дали правилата се прилагат еднакво за всички, щом за едни могат да се правят изключения, а за други се търсят основания да бъдат поставени под постоянен политически и институционален натиск. 

Най-страшното в една държава е, когато законът започне да се прилага избирателно в зависимост от това кой е срещу системата и кой е удобен за нея. Проблемът не е само в конкретната съпоставка. Той е в усещането, че правилата не важат еднакво за всички. Когато институциите не успяват да обяснят аргументирано собствените си решения, съмнението остава. После съмнението се превръща в недоверие, а недоверието постепенно руши основата, върху която се гради правовата държава.