Парламентът е мястото, което в представите на много хора трябва да бъде свещен храм на демокрацията. Тук се коват законите, защитават се интересите на народа и се вземат решения за бъдещето на страната. Поне така пише в учебниците. Реалността обаче е друга.

Ако сте включили телевизора по време на парламентарен контрол, очаквайки сериозни дебати и аргументи, бързо бихте се разочаровали. Вместо на конструктивни разисквания в парламента сме свидетели на крясъци, лични нападки и физически сблъсъци, които няма как да не ни накарат да се запитаме: Това ли е мястото, в което се решават съдбините на страната? Вместо идеи – крясъци. Вместо закони – словесни престрелки. Вместо държавническо мислене – лични войни, които напомнят по-скоро на махленска свада с претенция за държавност.

Последните заседания на Народното събрание бяха поредният пример за това как политическият елит на България се е превърнал в участници в риалити формат от най-ниско ниво. Депутатите, които би трябвало да са елитът на народа и да водят нацията към по-добро бъдеще, изричат реплики в залата като „меки китки“, „глутница“, „мръсна гнида“, „Дрогиран си!“, „Жалки сте!“ и „На кого ще го начукаш, бе?!“. Тук вече не става дума за политика, а за сцена от вулгарно риалити шоу.

Всичко започва както обикновено – с остри размени на реплики, след което напрежението плавно прераства в словесни престрелки. Обидите летят във всички посоки, а депутатите се държат не като законодатели, а като агитки, готвещи се за сбиване. Не закъснява и кулминацията – заплахи, бутания, викове и в крайна сметка – физически сблъсъци. И всичко това се случва на фона на реални проблеми, които остават нечути от поредния парламентарен скандал. Но кой да чуе? Виковете и истериите заглушават всичко. Докато политическите разправии продължават, икономическата стабилност на страната остава под въпрос. Законодателната работа е запратена в ъгъла, а вместо конструктивни дебати имаме „първи рунд“ на парламентарния ринг.

Славчо Крумов от „Възраждане“ беше сред най-гласовитите в поредния парламентарен скандал. Нападна Манол Пейков с цветущ език, който би накарал дори каруцар да се изчерви, докато квесторите отчаяно се опитваха да въведат ред. В кулоарите Коста Стоянов от същата партия налетя на Явор Божанков, а останалите депутати се втурнаха да ги разтървават. Вече никой не се изненадва – в този парламент насилието се е превърнало в норма.

В училище учат децата, че насилието не решава проблемите. В офиса хората спазват етикет и уважение. А в Народното събрание? Там правилата са други – обидите и юмруците са част от „политическия“ процес.

В Деня на отворените врати в парламента, когато групи деца пристигат с любопитство да видят как изглеждат народните представители в тяхната „естествена среда“, човек би си помислил, че ще се потопят в свят на институционален респект и отговорност. Какво по-добро от това да научиш младото поколение как работи държавата, ако не с примери за истински демократичен процес, сериозни дебати и обсъждания на бъдещето на страната?

Но реалността се оказа различна. Децата, които вероятно очакваха да видят пример за политици, които работят за благото на народа, станаха свидетели на сцени, достойни за категорията „антипримери“, но и бяха директно изложени на всичко това. Когато възрастни хора, които би трябвало да бъдат образец за тях, започнат да се плюят помежду си, да си разменят обиди и да се замерят със словесни и физически удари, те наблюдават арогантност, която няма нищо общо с политическата отговорност или демократичната култура.

Какво трябва да мислят децата, когато виждат депутатите да се държат не като хора, които защитават техните интереси, а като участници в сцена от тийнейджърски конфликт? Дали научават нещо за важността на компромиса, за уважението към различията, за стойността на конструктивния диалог? Вместо това те видяха цирк, в който зрелището измести смисъла.

Няма съмнение, че тези деца ще запомнят този ден. Но дали ще запомнят парламента като място, където се коват законите и се защитава техният интерес, или като арена на лични вражди и обиди? И какво ще си помислят за политиците, които виждат – че са там, за да работят за обществото, или просто за да задоволят лични амбиции и да се подиграват с всичко и всеки?

И така, това ли е цветът на нацията? Това ли е примерът, който трябва да следваме? Възможно ли е да променим този „цвят“, преди да стане твърде късно?

Ако отговорът е „да“, значи е време да сменим палитрата.

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК